Големият български музикант и мислител, виолончелистът Анатоли Кръстев, след известно мълчание, отново ни покани на концерт в рамките на проекта “Музикални вторници 2023” (31.10). Партнираше му пианистката Маргарита Илиева, която гледам да не пропускам, защото е изненадваща, можеща и отдадена. Кръстев бе решил този път да подреди в програмата си пиеси, които аргументираха заглавието на концерта “Шедьоври за виолончело и пиано”. Свирил е тези пиеси неведнъж в дългата си, забележителна кариера, но именно в тази, незабравима за мен вечер той демонстрира какво може да се случи след един цял живот, посветен на осмислянето на нотни текстове, на откриването на безкрайната перспектива в прочита и на най-популярното тоново създание. Свири Ке д’ Ервелоа (Сюита № 2), Христосков (Соловата фантазия за чело), Чайковски (Ноктюрно), Лист (“Любовни мечти” № 1 за пиано), Форе (“След един сън” и “Елегия”), Елгар (“Любовен поздрав”), Равел (Хабанера), Брух (Кол Нидрай), Гранадос (Испански танц), Касадо (Реквиеброс), Дебюси (“Малкото негърче” и “Прекрасна вечер”). С една дума това бе програма от бисови пиеси, която при друг челист можеше да се превърне в привлекателен, успокояващ натоварените сетива музикален парад на драматургично непретенциозни, красиви творби-мигове във времето и пространството. Не и при Кръстев. Още от самото начало той превърна концерта си във вълшебна поредица от експресивни разкази – плътни истории за лично преживяното, които стигнаха мигновено до мен, слушателя и ме накараха физически да почувствам, да реагирам на това, което ми говори този невероятно интересен човек. Беше така непосредствено, живо, лично, че в този момент един спомен от десетилетия ме споходи. Спомен за сонета, който навремето, когато бяхме още млади, решителни, безгрижни и споделящи поетът Иван Цанев, трансформира концерт на Анатоли в сонет, който (може би по-късно) озаглави “Тема за виолончело”. Надявам се поетът да ми прости, че тук ще го цитирам: “На дъното на този град, сред шумовете му удавен,/надавам шепоти за близост аз, твой слушател самоук./Къде и откога извираш не зная, но те разпознавам/ по тембъра – това си ти, дълбок виолончелов звук!/ Изчерпил словото, утихвам и ще ме озвучават вече/едно добро виолончело и лък в приятелска ръка -/пък нека жабешкият хор на пустословните човечета/ до края на света да квака в пресъхналата си река./ А ти извирай, потопи ме в безкрая на една соната,/ кръстителю, за да послушам как ми отмерва времената/ лъкът на Анатоли Кръстев, в съвремието мой съсед.”
Спомням си как го прочетох тогава, още неиздаден, написан на лист, предаден на Анатоли – спонтанно роден от музиката, която, още тогава, той споделяше със своите слушатели. Който чул – чул, който разбрал – разбрал, който почувствал… Сега, в зенита на своето изкуство, Кръстев гради своя разказ в невероятна хармония с гласа на инструмента си- глас, който може да бъде тъмен, плътен, дълбок, мощен и след малко да премине в интензивно тиха игра, в шепот дори. Разтърсва те и в дългото, емоционално, изповедно легато-дихание на фразата, и в брилянтните нюанси на словото, създадени през щриха, точно и трепетно нанесен в смисловите акценти-уточнения, и в различно структурираната агогика. Защото ти казва нещо много сериозно – преживяно, изстрадано, осмислено през годините и готово за споделяне. Глас, който може да внесе и контраста от радостта в играта. Споделена игра – колкото по-изстрадана в непрестанна, неуморна работа, толкова по-щастливо осъшествена. Тук ми се иска да добавя казаното от един друг мъж на словото, когото много обичам, Уистън Х. Одън, че “страданието не е причина за творческото вдъхновение, а негов ангел пазител, ангел, който не му позволява да прави посредствени неща.” Инструменталният апарат на Кръстев продължава да му служи безпрекословно – отдавна не е цел, а могъщо средство за произвеждане на съдържание. Възрастта (за която толкова много се говори у нас) и опитът в случая са неизчерпаем, дълбок извор на идеи. Обръщат представите за характера на звуковата субстанция, предлагат различни насоки на мисъл и разбиране. И тогава ръзбираш също защо Иван Цанев иска да послуша това отмерване на времената още тогава. Сега си даваш сметка за времената по пътя на истински посветения музикант, които днес се консолидират във всеобхватно време – време на благотворна мисловна наслада, когато артистът е подчинил цялото си могъщо знание, умението си да работи с инструмента, на желанието да стесни и съответно да уплътни близостта си с тези, които слушат и могат да разбират. Няма излишно флиртуване с тембъра и фразирането (впрочем това не е похват на Кръстев изобщо, но тук нсичко бе така изчистено!), има перфектно изграждане, вид и разположение на музикалното време – все в името на красотата и дълбочината на смисъла, има естествен баланс и хармония в представянето на стиловете и видовете звукоизвличане, където играта бе зашеметяваща с въображението си. Пиша баланс, хармония и въображение и тук на всяка цена трябва да произнеса името Маргарита Илиева. За да си отзивчив и точен партньор на такъв музикант трябва освен фантастичен слух и също колосален инструментализъм, да си лишен от суетната амбиция на солиста, която често се проявява в едно камерно дуо и нарушава неговата основна специфика. Илиева бе много креативна, темброво изобретателна и отзивчива във функцията, която имаше. Създаде онази великолепна диалогична атмосфера, която инспирира не само партньора, но и слушателите в залата.
Съжалявам, че тази магия с преображението на музикалното слово изтече във времето. И не мога да я върна – освен в разтърсващия спомен за нея!